ЩО ЗА ЖИВОТ Е ТОВА?

Какъв е този живот, който живеем? Живот, в който всеки ден при катастрофи загиват хора – и възрастни, и деца, и виновни, и невинни. Живот, в който с всеки изминал ден болестите ни отнемат близки хора – и млади, и стари. Живот, в който едно дете на годинка страда от рак на черния дроб, живот, в който има пари за лечение на деца в чужбина, но от тях много малко се използват, а останалите се връщат като излишни. Каква е тази държава, която иска да спести пари за сметка на лечението на децата. Животът е толкова труден, за всички – и за болни, и за здрави. Дори и да си здрав не можеш да се зарадваш на малките неща, защото през цялото време си мислиш – трябва да платя тока, водата, телефона; датата на вноската по заема наближава – с какво ще го платя?; трябва да купя памперси, прах за пране; трябва да сготвя, а следователно трябва пак да купя нещо, ами тя заплатата е свършила още преди да сме платили сметките. Ами пенсионерите – техните пенсии едва стигат да си купят лекарствата, ами сметките, ами нали и те трябва да се хранят, и така мислейки за сметки и за безпаричие как да се радваме на децата си и на внуците. Искаме “европейско” качество, “европейски” цени, а къде са ни “европейските” заплати, пенсии, болници? Кеде са?

Понякога ми иде да закрещя, и тогава си мисля, поне сме здрави, поне не сме си легнали гладни някоя вечер, защото, повярвайте ми, това се случва на мнозина. Мисля си, имаме приятели, макар и повечето лицемери или просто познати, измежду тях имаме истински приятели, вярно, че сигорно се броят на пръстите на ръцете ми, но знам, че ги имам и мога да разчитам на тях, дори и само да ме изслушат, защото в този забързан свят, дори и това е много. Както казва една позната “тези 24 часа не ни стигат” и то е така, като се замислим. Ставаме сутрин правим закуска, приготвяме децата, изпращаме ги на училище(детска градина), отиваме на работа, прибираме се, пазаруваме, приготвяме вечеря, ядем, прибираме масата, пускаме пералня, докато тя изпере, по прибираме у дома, простираме дрехите, един бърз душ и лягаме, защото имаме само 4-5 часа за да се наспим, и да започнем всичко от начало. А кога ще гушнем децата, а кога ще си кажем “обичам те!”? в нашето ежедневие почти не остава време за това.

Що за живот е това? То не е живот, то е съществуване, българинът просто съществува. Хора в събота вземете децата и отидете на разходка; отидете на село; стойте си у дома, не чистете, не перете, приберете прахусмокачката, и просто прекарайте денят със своите близки, поиграйте с децата, работата няма да избяга. Поне един ден в седмицата да бъдем ЧОВЕЦИ, а не РОБОТИ. Имаме нужда от това. Нека докажем, че въпреки проблемите, безпаричието, болестите и всичко останало, което ни скапва, ние можем да живеем, че в нас сърцата бият все така силно и са все така големи. Поне веднъж седмично нека ЖИВЕЕМ.